Христо Гоцев – Царибродския експресионист

Бавно и неусетно времето покрива с булото на забравата, онези които отдавна, отдавна не са сред нас. Улисани в днешния забързан живот, съдбата ни предоставя знаци. Знаци, които именно ни насочват към миналото, благодарение на което ние сме това, което сме сега.

Част от богатото литературно минало на Цариброд е и Христо Гоцев/Гоцин, представител на една от най-старите царибродски фамилии „Гоцеви“. Той е един от малко познатите поети и писатели на Цариброд. Израснал в мизерия и нищета, един от 16-те деца в семейството на Гоце и Цика Мадови, той пресъздава в творбите си реалния живот на бедните и тяхната всекидневна борба за оцеляване в началото на 20-ти век. Неговото творчество е част от българския експресионизъм, възникнал в Европа и който през 20-те години на миналия век достига своя апогей с творбите на Гео Милев. Характерното е за експресионистите, че поставят личността в социална действителност, която я обезличава, унижава и подтиска. В литературния експресионизъм основни теми са загубата, самопогубването, грозотата на действителността, преплетена с лудостта и болестите, но също така опиянението, красотата на природата и любовта. 

последна снимка на Христо Гоцев, 

направена на 1-ви май, 1925-та година, 

само два-три месеца преди да почине от туберкулоза

Творчеството на Христо Гоцев е социален израз на заобикалящия го свят и начин за противопоставяне на статуквото. Отхвърлянето на Бог и потапянето в болката засилва въздействието на образите. Техните мисли и терзания ни отвеждат в свят, където нищо не е в покой и нищо не е константно. Борбата за насъщния хляб се превръща в морална борба срещу жестоката действителност. И тук личността се слива с обстоятелствата, за да изпъкне по-силна и по-борбена отвсякога. 

Роден в бедност, той става свидетел на смъртта на повечето негови братя и сестри, някои от които още в невръстна детска възраст си отиват от този свят. Туберкулозата броди навред и не се спира пред ничия врата, не жали горещите майчини сълзи и не се умилява пред изнуреното бащино сърце.

За да разберем по-добре творчеството на Христо Гоцев не можем да не споменем неговата активна обществена и политическа дейност. През 1905-та година, в дома на родителите си, заедно с Найден Киров, Власаки Алексов, Васил Сливков, по-малкия му брат Младен Гоцев и др е един от създателите на учителска организация, с цел по-добри условия на труд и по-високо заплащане. Само три години по-късно тя прераства в БРСДП /т.с./. Взима активно участие в партийната организация и в организирането на стачки в Цариброд за по-добри надници, по-добри условия на труд и намаляване на броя работни часове, които по това време са около 12-14 часа дневно. През това време работи и като учител в с. Смолча и подпомага родителите си в изхранването на многобройната челяд. В книгата си „Царибродски родослов 1851-1951“, авторът Христо Андонов определя Христо Гоцев като един от най-изтъкнатите интелектуалци за времето си заедно Васил Сливков, Власаки Алексов и др*.

Редовно участва в организирането на стачки в Цариброд и София срещу ниското заплащане и дългите часове изтощителен труд. По-късно започва да работи като железничар и заради непримиримия си дух, многократно бива преместван из различни гари в България и Сърбия. Участва и в организирането на голямата железничарска стачка в гр. София, в края на 1919-та година. Поради нелегалната си комунистическа дейност често лежи по арести и затвори.

Поет и публицист, през септември, 1909-та година издателство „Минев и Хаджиев“ отпечатват първата печатна книга в Цариброд - „Стихове и проза“ от Христо Гоцин. В малката червена книжка можем да прочетем  любовни стихотворения - „Бедна си“, но и няколко разказа, посветени предимно на трудния и тежък живот на бедния човек. В тях силно прозират и левите убеждения на автора им. Един единствен запазен екземпляр се съхранява в Народна Библиотека в Димитровград „Детко Петров“, попаднала там от Царибродското бежанско читалище от гр. София, което се завръща в Цариброд през 1941-ва година.

„Стихове и проза“ от Христо Гоцин,
първата печатна книга в Цариброд 

През 1909-1910 в гр. Цариброд излиза от печат и вестник „Нишава“, който също се издава от печатница „Минев и Хаджиев“. В него, в различни броеве, в рубриката „Подлистник“ биват отпечатани още три негови разказа - „Една зимна нощ“, „Вдовица“ и „Край река Сава“, в които социалната несправедливост и борбата за насъщния хляб са основна тема. Още тогава силно изпъква неговата непримиримост с действителността и готовност за борбени действия с мирни средства. Запазени броеве на вестника се съхраняват в националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“, гр. София.

В периода 1910-1914, Христо Гоцев написва и неиздавания досега разказ „Мила жертва“. В него автора бавно ни въвежда в терзания на бедно и измъчено семейство и сякаш крадешком надникваме в душите им, за да се слеем с техните мечти, техните сълзи, техните надежди и тревоги. Авторът не конкретизира мястото на развитието на действие, защото то е общочовешко и мъката и бедността могат да бъдат срещнати във всяко едно кътче на човешкия свят. Самото заглавие ни насочва към нещо свято и свидно, тъжно и покосено от заобикалящата я среда. Природата се слива с душата на главния герой – бащата, за да ни разкрие неговата непрестанна вътрешна борба за оцеляването на най-свидното му – Надежда. Надежда – неговата дъщеря, но и надеждата за живот, за бъдеще, за по-добри бъднини и борбата за живота на Надежда се превръща в борба срещу установеното положение – господари и роби, бедни и богати, имащи и губещи. И борбата между слънцето и бурята кореспондира с вътрешната борба на главния герой и ни разкрива неговата решителност, но в същото време и неговата немощ пред жестоката действителност и уви неговата самотност и мъка сред пъстротата на живота! 

„И… ето един лъч, лъч на последни усилия, на последни копнежи за миг успя да проблесне през дебелата броня на мрачността и да хвърли унил поглед към майка земя. Поглед, в който се четеше печал и странно предчувствие… пред които и най-закоравялото и най-жестокото мъртвешко сърце, калено в най-страшни боеве, не стряскано и не съкрушавано пред най-големите опасности и лишения, би се почуствало слабо, безсилно да остане немо, хладнокръвно…

Уви! И този лъч на последни усилия беше унищожен наново от страшния неумолим облак.

Настана мрак…

Наближаваше буря…

Хората бързо се прибираха по домовете си или в бирариите и кафенетата. Улиците пустееха. Утихна шумът. “ 

Политическите убеждения на автора са силно застъпени във всяко едно негово произведение и тук намират силен изказ също. Класовата неравнопоставеност бива отхвърлена. „Тук и сега“ бива отхвърлено, за да се създаде нов свят, където всеки един човек има своето достойно място и пълна възможност на реализация и надежда за нов политически и икономически ред и нов живот. И сякаш авторът предусеща жестоката съдба на Надежда, за да ни срещне с Владимир млад 18-20-годишен младеж, вярващ в бъдещия по-добър живот.„...– Ще дойде, мой дедо, този ден ще дойде, защото требва да дойде. Така ни говори самия живот. Но вгледай се добре, вслушай се в неговия глас и ти ще чуеш как живота говори. О, мой дядо, живота много ясно говори. И говори той, говори високо, ясно и строго. „Справедливост, Справедливост, Истина и Любов помежду вас възцарете, о хора.“. Така говори животът, дедо мой, така казва и предрича борба, страшна, грозна, небивала борба, за да възтържествува справедливостта, истината, любовта...„ и мъката е всеобхващаща и сякаш няма спасение.

Единственото, което има значение са децата, символ на бъдещето и те винаги присъстват дори да са безименни, защото са децата на новия ред, децата на новите възможности, на желанието за по-добър човешки живот. Живот без лишения, живот без мъка, живот без ненавременна смърт!

страница от ръкописа

Целият разказ можете да прочете на страниците на сайта, посветен на Фамилия Гоцеви – тук!

По ирония на съдбата Христо Гоцев умира като своите герои, в мизерия, нищета и болен от туберкулоза. През 1925-та година, след едногодишен престой в затвор и в следствие на всекидневни побоища, Жълтата гостенка се настанява и в неговите гърди и едва на 45 години си отива от този свят в Цариброд, където е и погребан, оставайки покрусени родители, роднини, млада съпруга и невръстен 3-годишен син Георги. Само три години по-късно неговата съпруга Стойка също си отива от туберкулоза. Синът му Георги наследява таланта на своя баща и роднини и също като тях пише стихове и рисува. Запазени са няколко негови стихотворения и две картини. Най-тъжното е, че едва на 17 години и Георги умира от същата коварна болест през 1939-та година и е погребан също в Цариброд.

*стр. 93, „Царибродски родослов 1851-1951“, Христо Андонов, издава Народна библиотека „Димитровград“, Пирот, Р. Сърбия, година на издаване – неизвестна.

автор: Мария Гоцева